Никола Ангелаков: В изкуството е важно да си емоционален, не кротък
08/04/2020
Никола Ангелаков счита, че е единственият художник в България без нито една картина в ателието си, освен тези, които в момента рисува. Всичко продава, като на някои от картините му поръчват и копия.
Той е роден на 7 ноември 1937 г. През 1962 г. завършва Художествената академия „Николай Павлович”, специалност „Сценография” при професорите Георги Каракашев, Александър Поплилов и Васил Стоилов. От 1964 г. води курсове по изобразително изкуство. През 2003 г. основава и ръководи "Майсторски клас по изобразително изкуство" към читалище „Добри Чинтулов”, ж.к. „Диана бад” – София. Подготвил е над 250 студенти. Негови възпитаници са учили и учат в художествените академии в София, Велико Търново, Пловдив, Милано, Париж, Амстердам, Сащ, Канада. Ето какво още разказа той за изкуството и живота, специално за Kafene.bg.
Вие сте завършил „Сценография” в Художествената академия в София. Работил ли сте като сценограф?
Малко постановки съм правил – на куклен театър и на театър за възрастни във Видинския, Михайловградския, Хасковския театър. Имам и няколко мюзикъла, но основната ми работа е живописта – с това ежедневно се занимавам и разбира се, педагогическата работа, която е много голяма – четиридесет години вече.
Тези от нас, които завършвахме „Сценография” правехме всички видове пространства. Имам над двадесет изложби и панаири в чужбина на промишлени стоки – Финландия, Русия, Япония, Иран, Ирак, Германия. Сега пространствениците клонят към един конструктивизъм, към модули, а когато художникът работи такова нещо – надделява художникът. Спомням си, когато правих една изложба на български вина в Прага, я направих под една българска асма. Това не е толкова прието. Мисля, че всяка една посока дава възможност да се експериментира. Не знам дали не е много силна тази мисъл, която приписват на Чехов, че човек, който един път е изпитал насладата от творчеството, друга наслада не познава. Може да е малко крайно, но действително е така. Когато твори един човек, не може да бъде сам.
Работил сте и в областта на витринната реклама. С какво витринната реклама днес се е променила?
Когато аз стъпих във витринната реклама, тя беше твърде самодейна. Имаше ателиета в София към търговските предприятия и всички бяха оглавявани от самодейци. Беше много трудно. Правеха се витрини, копия от чешки, полски списания като „Пропагация” и „Проект”. Изрязваха снимките от списанията и директно ги копирахме. Дори големи магазини като ЦУМ работеха така. Когато аз влязох в тази област, имаше и професионалисти, но те не бяха ръководители, а именно ръководителите диктуваха нещата. Трябваше да минат няколко години, за да настъпят промени и ателиетата да минат на самостоятелна проектантска работа. Независимо че отделните търговски предприятия си имаха свои ателиета, към голямата община се създаде „Централно ателие”, което аз оглавявах. Там работехме само професионалисти – художници вишисти изпълняваха проектите, художници среднисти изпълняваха изпълнителската част, аранжорите работеха своя дял и постепенно това ателие стана много стабилно като материална база. Имаше свой транспорт, електротехник, железар фотолаборатория – бяхме много добре оборудвани. И се държеше много на художествения момент,като, разбира се, стоката е над всичко. В момента, ако минете през всички европейски витрини можете да им сложите едно заглавие, но в София не е така.
Това беше едно хубаво време. Мисля, че рано или късно хора като Мария Ножарова, утвърдени във витринната реклама, ще се наемат да напишат малко история на тази област в изкуството.
Днес всичко е в ръцете на собствениците – каквото кажат, това се слага. Аранжорите трябва да удовлетворяват техните изисквания. Витрините имат повече стоков характер, художественият елемент намалява. Ателиетата са недобре оборудвани, макар, че сега има хубави материали. Тогава имаше талашит, стъкло и пак ставаха нещата. Тогава за първи път участвахме в международен конкурс за витринна реклама – „Арбиен”. Спечелихме и награда, макар че много късно отидохме, нашите от министерството бяха забавили кореспонденцията. Но все пак направихме нещо, колкото можахме. Така че вървяха работата. Освен това имаше специализиран отдел в Приложните изкуства – "Аранжиране", а преди това е имало курсове за аранжори, така че България постепенно се е сдобивала с кадри. Участието на тези момичета и момчета в международните панаири вече осъществява един контакт, защото виждат какво правят другите. Чужди фотографските списания, които по втория път идваха у нас, също оказваха влияние върху витринната реклама. Започнаха да се появяват динамични устройства, но новото време поставя други изисквания към търговията – пазарът диктува всичко. Разбира се, не мога да кажа, че няма хубави витрини, но друга е базата на тяхната организация и критериите са различни.
Тогава се организираха национални конкурси във витринната реклама в две посоки – в държавната търговия и в кооперативната търговия. Един такъв конкурс в един град беше цял празник – боядисваха се сгради, сменяха се дограми, аранжорите се състезаваха. Сега това го няма.
Какво мислите за модерното изкуство?
Аз съм за новото време, но има някои неща, които са оказали отражение върху цялото изкуство, върху изобразителното изкуство също, но и това ще се изживее. Да, живеем в много сложно време – и за стопанския живот, и за изкуството като цяло. Вижте какви течения се появяват, наложиха се нови ценности. Много често, когато преподавам на децата, аз съм изправен пред трудни въпроси. Например, когато ме питат: „Тази картина защо е хубава?”. Тя е неразбираема – може да се закачи хоризонтално, може и вертикално. Как да им обясня?
Помня, когато бях студент, модерните течения – т.н. изми – дадаизъм, сюреализъм бяха в апогея си. Когато попитахме Бешков какво е мнението му, той помисли малко, пък каза: „Всеки, който не може да рисува, казва, че не трябва да се рисува истината”. Не става дума за фотографската истина. Аз мога да направя квадрати, окръжности и хубави цветни петна и да напиша отдолу „Разливи”. Художникът, който прави това, вечер, като си легне, дали се чувства художник? Нищо, че ги купуват. Някой купува картини в зелено, друг иска в розово. Имам един колега, който прави хубави хармонии в ромбчета и ако му кажат по телефона, че има изложба за манастири, той в тези ромбчета слага кръстче; ако му обадят, че има любовна изложба на тема любов, младост, той слага сърца. Би могло сигурно и така – щом има кой да ги купува.
Сигурно още ще се променят нещата. Но ако хвърлим поглед върху съвременното изкуство, голямата форма, сериозното отношение към него отново се връща – и в мебел, и в дизайн и в изобразителното изкуство. Но дори и модерното изкуство, голямото изкуство си остава. Както е при Салвадор Дали. Той може да прави едни размекнати часовници, но в някой ъгъл на картината има или автопортрет, или голо тяло, или рисунка. Рисунката всъщност е изповедта на художника. Така че това изкуство ще се развива. Всяко време има своето изкуство – това, което е мода, но традицията остава.
Вие сте автор на първия български макет на манастир. Разкажете нещо повече за това.
Скоро имаше изложба на макети на манастири. Но аз преди тридесет години направих първия макет на Рилския манастир. С ножчета, с лепила туткал – нямаше я сегашната техника. Ако тогава имах лепило С 200 и съвременните материали, колко по-лесно щеше да бъде. В продължение на тридесет и шест месеца – три години го правих. Да правиш един такъв макет, означава да изучиш цялата наша архитектура. Рилският манастир е изграден в три стила – долният е романски, вторият е византийски, горният е Български Ренесанс. Целият е осеян с чардаци, няма един прав ъгъл. Но е разкошен. Като го погледнеш отвън – каменна крепост – не ти се влиза, а отвътре – мрачен. Правил съм го с голямо удоволствие.
Освен това участвах в издаването на една книга „Български манастири”, където на предната страница съм сложил карта на България. Хората не знаят къде се намират манастирите. Седемте престола бил хубав манастир, но не знаят как да отидат с кола. Скоро ми съобщиха, че още един път са я преиздали – цялата е изкупена. И много хубаво се котира в чужбина. Точно в тези манастири е отразен целият живот на България.
Как избирате сюжетите на своите картини?
Разбира се, понеже аз съм привърженик на акварелната техника като ученик на Васил Стоилов, ме е привличало основно пейзажа, портрета, натюрморта – големите форми и доколкото могъл съм търсил не да се харесам на този, който ги взима и който ми е поръчал. Винаги съм искал картините мен да ме защитават и затова не съм правил компромиси. Не съм направил нито една картина по поръчка: „Нарисувайте луна, нарисувайте елени.” Аз правя, пък ако някой я харесва – добре. Считам, че съм единственият художник в момента без картини. Нямам. Ето тук е само това, което сега съм направил, но това не е лошо, защото човек има мотивация.
Рисувате пейзажи от българското село, не обичате ли града?
Средното ми образование не е художествена гимназия, а архитектура. Завършил съм Средното строително училище. Оттам може би ми е останала любовта към българската къща, не става дума за село. Макар това, че съм роден в село, също е оказало влияние. Българската къща е уникална работа. Аз съм сигурен, че може да сбъркате една песен – дали е белгийска или холандска, или датска и швейцарска, но не може да сбъркате испанска музика с българска или с руска. Изкуството е голямо, когато е самобитно. Такава е нашата къща, независимо от големите й разнородност в страната – пиринска къща, родопска къща – те много се различават. Това е цяло едно огромно архитектурно наследство.
Аз всичко, което съм направил – тези 5 000 работи, които са у хората, почти всичко е от натура – знам кога и къде съм го правил. За всяко нещо си имам спомен. Скоро рисувах в Старо Стефаново. Слязох на площада и взех статива със себе си. Един мъж тръгна с мен: „Мога ли да бъда с Вас, защото брат ми почина вчера. Днес да не съм сам.” Много такива случаи съм имал. За всяка картина имам история – от най-смешното, до най-трагичното.
При какви хора отиват вашите картини?
Нямам такова социологическо проучване, но има много бедни хора, които са отделяли малко пари, има и такива, на които съм смъквал от цената – достатъчно е било за мен, че са искат да купят. Имам картини и при много богати хора. Половината ми картини от коледната изложба беше купена от известен наш бизнесмен. Дори имаше три-четири неща, които не исках да продавам, но се разделих и с тях. Освен това няколко пъти ми се случва да ми се обажда секретарката му и да ми казва: „Трябва да направите отново "Конете", защото той ги подари.”
Сред Вашите ученици има един, който е станал любимец на Пако Рабан?
Имах един мой много добър ученик от Симеоново – Николай Георгиев. Дядо Боже му дал всичко – и красота, и можене, много можене. Но на на изпита в Академията на него писаха 5.00, а на другия 5.10 и той остана отвън. Но после така се стекоха обстоятелствата, че изпратихме едно албумче на Пако Рабан. Пако Рабан изпрати билет отиване и връщане София-Париж. После го е закарал в Академията във френската столица. Там са казали, че той е за втори курс, не е за първи курс, обаче не могат да го вземат без френски. Двамата разговарят на развален английски. Пако Рабан му казва: „Никола, отиваш отново в България и когато проговориш по телефона на литературен френски език, идваш.” Минава една година – до обяд на Алианс, следобeд – на частен учител и така до септември, (той е много упорит), той проговаря на френски. Тогава Пако Рабан му изпраща два билета – за него и за баща му, да отидат и да го запишат.
В един замък – общежитие, където само до 22.00 часа можеш да бъдеш навън, учат се всички изкуства, учат студенти от всички европейски държави – актьори, художници, музиканти са там, под един строг режим. Когато става на въпрос как ще го издържат, баща му се е срамувал да попита, но секретарката на Пако Рабан му казала, че днес е превела цялата сума, необходима за неговото следване и може да тегли, колкото му е необходимо. Понеже е пластик, скулптор – решиха, че е по-добре в амстердамската академия, отколкото във френската. Ето как действа поговорката „Всяко зло – за добро.” Рано или късно Никола щеше да влезе в Академията в София. Но нямаше да бъде първият български студент в Амстердам. После получи една награда 8 000 евро и остана там. Запозна се с едно момиче, ожениха се, но сватбата беше в България – шестнайсет души студенти бяха дошли от Амстердам на негови разноски. Сега работи, издържа се сам, реже леки коли с флекс, прави пластики за градините и кметът му ги купува. За голямо учудване той в момента готви – работи като готвач в един ресторант, защото независимо, че сме в Европейския съюз, той има право само на три дни да работи творчество.
Когато Пако Рабан пристигна преди години в България, само у тях отиде. Яде едно кисело мляко с една черешка, оттам на гроба на Дънов – и на самолета. И беше обещал, че друг път ще дойде, без никой да знае, като архитект – да види манастири, къщи. Защото иначе не го оставят на мира.
Преподавате вече 40 години. Трудно ли се работи с деца?
Много години, много време ми отнеха децата. Това са повече от 200 души, които са завършили Художествената академия. Тук, в тази школа съм от пет години и вече имам 50 студента. И което е най-учудващо, (по-голям в България няма), завършилите Академията се записват да рисуват тук. Нека те да си отговорят защо е така. Ето при мен има една отличничка от Академията – всяка събота идва да рисува. Да не говоря за жени, които са 40-годишни, 55-годишни. Те не кандидатстват никъде – те рисуват за свое удоволствие. Имам едно момиче, което следва четвърта година история. Тя рисува през сълзи – не мога да си обясня защо толкова много плаче. Изчервява се, когато започва да рисува. Счита го за много трудно – може би досега си е мислила, че може. Може би близките й са й казвали, че рисува хубаво. Изведнъж идва тук и вижда, че не може да рисува. Всякакви случаи има в школата – от първи клас до 50-годишни. Затова съм го кръстил не курс, а Майсторски клас.
Това е моят голям експеримент в педагогиката – заедно рисуват хора от различни възрасти. Неотдавна спечелих конкурс на една фондация в Толбухин точно с подобна разработка. Тук не е училищната програма. Дори от училището идват при мен. Ако там работата е свършена съвестно или поне с любов, половината неща ще ги знаят. Аз нямам нищо против колегите, защото всеки е художник. Всяко изкуство е една религия и всеки си избира църквата. Но аз на тези деца мисля, че им дадох нещичко. Те са ми много признателни и най-важното, че силно ме подкрепят – обаждат ми се, идват да ме видят.
Наскоро една моя ученичка ми се обади и ме помоли да посетя хотела на баща й, за да преценя какви картини са подходящи за интериора. Тя можеше да обади и на друг колега, но се обади на мен. Много е важно да бъдеш материално защитен. Парите не са най-важното нещо, богати не сме били, но човек като има за материали, е добре, и така трябва да си поддържа огъня, докато може.
С каква продължителност е курса?
Той тече успоредно с учебната година – започва от 1 октомври до юни. Кандидатстудентските изпити са през юли–август. Макар че, когато моите студенти кандидатстват, аз не напускам София чак до август. До последния институт, когато има изпит – аз трябва да съм тук. Заедно с тях чакам резултатите. Заедно с тях държа и аз изпит – и за хубавото, и за лошото.
По какво познавате таланта?
Един рейс върви и хората виждат от прозореца залез. Едни ще кажат: „Какъв красив залез!”, но един човек ще каже: „Колко красиво е синьото, до него зеленото, което се слива с жълтото”. Това е художникът. Наблюдението е основно нещо в творчеството. Изкуството трябва да е убедително, не истинско – това е фотографията. Изкуството е маратонско бягане. Онова дете, което дълбае, което попива всяка дума, което не иска да изпусне нещо – от него става художник.
Каква е тайната на добрия учител?
Голямата оценка за един преподавател са децата. Моите ученици са ме спасявали винаги в трудни моменти. Имам един много особен случай – бях решил да напускам 105-то СОУ, където преподавах. Тогава беше най-тежкото време – 1992-93 г. .Тогава при мен дойде баща на една моя ученичка. Научил, че ще напускам и ми каза, че ако остана в училището, ще ми плаща една заплата, като всеки месец на 30-то число трябва му нося една картина пред училището. Той намери най-хубавата форма, за да ми помогне. Сега сме големи приятели. Така останах да преподавам, като получавах допълнителна заплата.
Идва при мен едно малко момиченце в първи клас и ми казва: „Г-не, може ли да ви питам нещо, но тихо, да не чуят другите?” Аз си помислих, че ще иска тоалетна хартия. „Били ли сте влюбен?”. „Ами аз и сега съм влюбен.” „О, така ли – и аз”. Така е – освен че ги учиш, ти ги и възпитаваш.
Друг един случай – веднъж бях болен – идва при мен целият клас и ме пита: „Колко лева Ви трябват за лекарства?” Това е истината. Аз нямах нужда от техните пари. Та винаги съм казвал, че може да учиш педагогика, може да вземеш всички степени на педагогиката, но няма училище за учители.
Имате ли любима мисъл?
Имам една любима поговорка: "Лютото се яде, вмирисаното не се яде." В изкуството трябва да си емоционален, а не кротък.
